Artzone

Artzone

Сайтът за изкуство и култура
 
ИндексPortalКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Търсене
 
 

Display results as :
 
Rechercher Advanced Search
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Къде е коледното настроение
Чет Дек 12, 2013 7:08 pm by moredn

» Мисъл на деня
Чет Дек 12, 2013 7:03 pm by moredn

» Какво търсим тук?
Чет Дек 12, 2013 7:01 pm by moredn

» Идилия в бледи стихове
Съб Юли 20, 2013 12:15 pm by hrodopski

» Мъдри мисли свързани с любовта
Нед Юли 14, 2013 12:29 pm by moredn

» Колко жалко, колко болно
Пон Апр 29, 2013 5:41 pm by hrodopski

» Нож с две остриета
Сря Авг 22, 2012 7:31 pm by perfect_stranger

» Какво слушате в момента?
Чет Апр 05, 2012 5:23 pm by Glrk

» ПОКАНА - АРТ РЕЗИДЕНЦИЯ "СТАРОТО УЧИЛИЩЕ", 2012
Сря Апр 04, 2012 10:42 am by palica

Poll
Какво търсим тук?
Влизам, за да видя/покажа различни произведения на изкуството.
27%
 27% [ 6 ]
Любопитно ми беше в началото и се привързах към сайтчето.
27%
 27% [ 6 ]
Търся нови запознанства и контакти.
5%
 5% [ 1 ]
Разнообразявам скуката.
32%
 32% [ 7 ]
И аз не знам защо съм тук?
9%
 9% [ 2 ]
Общо гласове : 22
Навигация
 Portal
 Индекс
 Потребители
 Профил
 Въпроси/Отговори
 Търсене
Форум
Приятели:

Share | 
 

 Любими притчи и разкази

Go down 
АвторСъобщение
Love.
The big Mama
avatar

Брой мнения : 293
Points : 584
Reputation : 14
Join date : 24.01.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Любими притчи и разкази   Съб Яну 30, 2010 6:29 pm

Предлагам тук да постваме всички притчи,истории,разказчета,които са ни направили силно впечатление и са ни накарали да се замислим за нещо.Нещо като сборник от разкази,които ни подтикват да мислим положително или да обърнем внимание на отдавна забравени заради забързаното ежедневие неща...

Известен лектор започнал семинара си в зала с 200 човека и 100-доларова банкнота в ръка.
- Кой иска тази банкнота?
Всички вдигнали ръце.
- Ще я дам на един от вас тази вечер, но преди това … Скъсал банкнотата на няколко парчета.
- Кой я иска сега?
Пак всички ръце се вдигнали.
- А ако направя така…
Той я пуснал на земята и започнал да я тъпче и размазва. Тя вече на нищо не приличала. Вдигнал я. Мръсна, изпокъсана.
- А сега? Кой я иска?
Отново всички. Тогава той започнал:
- Няма значение какво ще направя с банкнотата, вие винаги ще я искате, защото не губи стойността си. Така е и с хората. Много пъти сме смазвани, ритани и не се чувстваме важни. Но без значение какво ни се случва, ние не губим стойността си. Мръсни или чисти, смачкани или цели, дебели или слаби, високи или ниски, нищо няма значение. Нищо от това не променя нашата значимост. Цената на живота ни не е в това как изглеждаме пред другите, а в това какво правим и какво знаем.
Сега помислете добре и потърсете в паметта си:
- 5-те най-богати човека в света
- 5-те последни Мис Свят
- 10 лауреата на Нобелова награда
- 5-те последни носители на Оскар.
Как върви? Трудно, нали? Не се притеснявайте. Никой от нас не си спомня вчерашните най-добри. Аплаузите отлитат, трофеите потъват в прах, победителите се забравят!

Сега си спомнете:
- трима учители, помогнали ви във вашето истинско израстване
- трима приятели, помогнали ви в труден момент
- някой, накарал ви да се чувствате специален
- 5 човека, съпътствали ви през живота
Как върви? Много по-добре, нали?

Хората, които оставят следа в живота ни, не са най-известните, нито най-богатите, нито най-надарените. Те са онези, които се тревожат за нас, грижат се за нас, които са с нас винаги.
Помислете за момент. Вие в кой списък сте?


Последната промяна е направена от Love. на Съб Фев 06, 2010 8:43 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://artzone.netgoo.org
~Kiss_me~

avatar

Брой мнения : 97
Points : 132
Reputation : 0
Join date : 29.01.2010
Местожителство : В моя собствен свят...

ПисанеЗаглавие: Re: Любими притчи и разкази   Съб Яну 30, 2010 6:38 pm

Това,което си пуснала е страхотно.Накара ме да се замисля.Ето от мен:

"От значение е не онова което губиш,
а онова което постигаш
и което остава след теб!"

Дейл Карнеги

П.П. Извинете,че не е притча или разказ,но наистина ме накара да се замисля за много неща.Ако мнението пречи махнете го.Нямам против.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Glrk

avatar

Брой мнения : 335
Points : 423
Reputation : 2
Join date : 23.03.2010
Age : 28
Местожителство : Plovdiv

ПисанеЗаглавие: Re: Любими притчи и разкази   Чет Мар 25, 2010 3:38 pm

етюд в тъмно зелено

той бавно крачеше в дъжда. капките се стичаха по качулката, по раницата, по ръцете му. не ги забелязваше. не бързаше за никъде. случайна мисъл го усмихна. зачуди се 'кога спрях да усещам дъжда?' може би само ръмеше и за това не го забелязваше, а може би бе същият гневен порой, който валеше от месеци. може би просто бе станал по-безчувствен. може би бе спрял да чувства дъжда. 'чудесно!' помисли си, 'на кой му пука за гадната вода?'. продължи да крачи, улиците бяха пусти, дъждът не спираше, не спираше и човекът. друга самотна мисъл пропълзя в съзнанието му. 'а дали още мога да чувствам огън?'. без да спира се наведе напред и запали клечка кибрит. държа я докато изгоря цялата и в шепата му остана само сгърчен въглен. усети болка, само болка... нямаше топлина! това не му направи впечатление, всъщност вече май нищо не му правеше впечатление. важното беше единствено да не спира. захвърли безполезния въглен в една кална локва, нещо в него го тревожеше. чувстваше се по-тежък и бавен. всяка следваща крачка, му се струваше по-трудна от предишната. усети движенията си като на забавен кадър. сякаш газеше в желе... не, не беше желе, тиня? не... по-скоро гъста вода. все едно крачеше по океанското дъно, а не в пустия град. спомни си какво му бяха казали забравените му спомени: 'във водата хората могат да крачат, или да плуват.' прииска му се да плува. прииска му се да избяга. отпусна се напред, протегна ръце и... се разби на паважа! строши се на едри късове... една последна мисъл угасна в празния му поглед 'бе се превърнал в камък!'. бе се превърнал в камък много отдавна, без дори да забележи, и едва сега го беше осъзнал... твърде късно.

_________________
Ако си уголемя пениса, дали ще спра да получавам спам?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://alexandernachev.weebly.com/index.html
Madame Vilette
Потребител за месец март 2010 г
avatar

Брой мнения : 192
Points : 245
Reputation : 11
Join date : 02.02.2010
Age : 29

ПисанеЗаглавие: Re: Любими притчи и разкази   Чет Мар 25, 2010 4:15 pm

Сигурно до болка ви е позната, но според мен в нея има много мъдрост.

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Хр. Смирненски

Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!"


- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

_________________
Face it, honey.
Prince Charming isn't coming.
He's living with Mr. Right.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
djenny_m

avatar

Брой мнения : 187
Points : 236
Reputation : 1
Join date : 25.02.2010
Age : 32
Местожителство : София

ПисанеЗаглавие: Re: Любими притчи и разкази   Вто Май 18, 2010 9:04 pm

Как чувствата си играли на криеница
(притча)
Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
— Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
— Криеница? Що за игра е това?

Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.

— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.

Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.

— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.

Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).

Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

_________________
Пази се от измислената нежност,
защото може да те задуши,
в душата ти да стане снежно,
в устата ти да загорчи...

Пази се от красиви обещания,
които правят уж нощта на ден,
недей превръща любовта във мания,
тя иска свобода, не леден плен ...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Geast



Брой мнения : 645
Points : 827
Reputation : 5
Join date : 13.02.2010
Age : 22

ПисанеЗаглавие: Re: Любими притчи и разкази   Чет Май 20, 2010 6:28 pm

В един есенен ден по шосето

Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.
- Няма смисъл - каза той уморено. - няма никакъв смисъл в цялата тая история...
Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:
- Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално... Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци... Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение...
- И все пак трябва да се живее - отвърнах аз безсмислено.
- Защо?
- Защото така е естествено...
- Сигурно си прав! - отвърна той колебливо. - Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо... Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл...
Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:
- Идва буря, трябва да си вървиш...
- Нищо - отвърнах аз. - С кола съм, няма значение...
- Не, не - върви... Пътят ще стане хлъзгав, опасно е...
Наистина като че ли нямаше смисъл да стоя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.
- Върви, върви!...
Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.
- Има ли напредък? - попита той, без да повдига глава.
- Мисля, че има - отвърнах аз несигурно.
- В края на краищата трябва някак си да го убедите - каза той. - Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!...
- Да знам - казах аз.
Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин...
- Сега разчитам само на вас... За негова собствена воля не бива да се говори...
Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих, и закапаха първите капки - едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено - така отпаднал и угнетен се чувствувах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплах по стръмнината.
Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.
Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствувах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това - да се примириш със смъртта, - нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствувах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепераха и аз побързах да затворя стъклото.
Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше - слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.
Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече - вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.
- Качете се! - казах аз. - Стига да съм по пътя ви...
Той погледна със съжаление калните си обуща.
- Ще ви изцапам...
- Нищо, качете се...
Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.
- Благодаря - каза той тихо и седна отзад.
Но не свали раницата си - това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.
- За къде сте? - попитах аз, колкото да кажа нещо.
Човекът не ми отговори веднага.
- Без посока - отговори той. - Накъдето ме отвее вятърът...
Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.
- Тъй е по-добре - отвърнах аз. - Защото съм само до Владо Тричков...
- Да знам - каза човекът. - Вие имате там вила...
- Извинете, да не би да се познаваме?... Аз съм много слаб физиономист.
- А, не - вие сте ме виждали - отвърна той. - Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка...
Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.
- Да, вярно е - измърморих аз недоволно. - Бяха ме хванали тогава някакви бесове...
Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.
- Тая страсту хората май ще изчезне последна - отвърна той тихо.
- Коя страст?
- Тая - да се убива.
Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
- Е, много е да се каже убийство - измърмморих аз обидено. - Всъщност това е лов.
- Е, да - лов - съгласи се той. - Но в края на краищата изчезва някакво живо същество...
Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
- Вие да не сте вегетарианец? - попитах аз глупаво.
- Не съм - отвърна той. - Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори... И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се... Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини...
- За съжаление, тъй е - казах аз.
- Наистина за съжаление... Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне...
Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.
- Вие наблизо ли живеете? - запитах аз.
- Не, не съвсем - отвърна непознатият.
- Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща...
- А не. Защо?
- Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.
- Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории - отвърна той шеговито.
Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.
- Внимавайте! - извика той.
В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо - ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.
Именно литна - това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.
Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не - по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън - не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.
В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:
- Не, няма защо да се стряскате... Всичко, което стана, е нормално и истинско...
Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.
- Как така истинско?
- Напълно истинско! - отвърна той сериозно. - Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?
- Там е работата, че не съществува такова явление - отвърнах аз, все още не на себе си. - Или поне никой жив човек досега не го е виждал...
- Не бъдете толкова сигурен... Чували ли сте нещо за левитацията?
- Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия... И освен това надали го правят с леки коли...
Непознатият се усмихна:
- Да, с колата е по-трудно... Но принципът е същият...
- Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?
- Да, нещо подобно...
- Но за това навярно са нужни огромни енергии - измърморих аз недоверчиво.
- Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях...
Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.
- Заради мен ли го направихте? - попитах аз отново.
- Не съвсем точно... Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи...
Той се обърна назад и добави:
- Хайде да вървим!...
Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:
- Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса... И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта...
- Това не е кой знае какво чудо - отвърна той. - Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблемът е съвсем другаде...
- А къде именно?
- Много искате да знаете - отвърна той шеговито. - Изобщо проблемът е в самото съществуване...
- А вие земен човек ли сте? - попитах аз внезапно.
Той замълча за миг.
- Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.
- Вижда ми се съвсем невероятно - отвърнах аз. - Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години...
- Оптимизмът е хубаво нещо - отвърна той. - И все пак не вярвам да е толкова скоро.
- Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?
- Логично е да мислите така! - отвърна той.
- И не е ли вярно?
- Защо пък, доверявайте се на своята логика...
- А защо не ми отговорите директно?
- Много просто! - каза той. - Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.
- Да, ясно! - кимнах аз.
Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:
- Всъщност къде отивате?
- Нали ви казах - просто тъй, обикалям...
- Бихте ли ми дошли на гости?
- Защо не? - отвърна той. - Хора като мен няма къде да бързат...
Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.
- Пристигнахме! - измърморих аз с облекчение.
Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично - смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.
В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това - и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв - от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.
- Какво ще пиете? - попитах аз.
- Може чаша доматен сок - отвърна той спокойно.
Наистина имах доматен сок в хладилника.
- С малко водка?
- Не, чист...
- Знаете ли какво друго имам в хладилника?
- Доста е натъпкан - отвърна той шеговито. - Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.
Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.
- Разгеле! - казах аз зарадван. - Да я донеса ли и нея?
- Не, не, мерси, не съм гладен...
- В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв... И сигурно огладнявате...
- Не е точно тъй - отвърна той. - Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация...
- Как да го разбирам?
- Ето така!
Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.
- Сега видяхте какви странни свойства може да има материята - каза той шеговито. - Отт нея наистина може да се направи всичко...
- Бях чел някъде - измърморих аз поразен, - че това не може да стане.
- И аз го четох - усмихна се той. - Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно...
Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.
- А какво стана с вашия доматен сок? - попита той.
Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.
- Ами да се чукнем!... Макар и с доматен сок...
- Да се чукнем! - съгласи се той.
Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.
- Сега ще ви задам един неудубед въпрос - казах аз. - Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?... За да ни контролирате?...
- Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо - да се месим във вашите работи... Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация...
Кой знае защо тая декларация не ме учуди.
- Тъй си и мислех - измърморих аз.
Той ме погледна любопитно:
- А защо именно?
- По най-простата логика - отвърнах аз. - Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.
Той едва забележимо се усмихна.
- Не е ли така? - запитах аз учудено.
- Нищо, говорете...
- Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?
Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.
- Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания - отвърна той най-сетне. - И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация - една галактика с една човешка цивилизация.
- А защо не? - попитах аз лекомислено.
- Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.
Да, разбира се, той беше съвсем прав.
- И освен това - продължи непознатият - не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?
- Но те нямат съзнание!
- Кой ви каза?... Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.
- Да, наистина, прав сте - отвърнах аз смутено. - Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.
- Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.
- Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите - казах аз.
Той отново поклати глава:
- За съжаление, точно за това не можем да говорим.
- Но защо? - попитах аз нервно.
- Това бех могъл да ви кажа... Вие сами трябва да постигнете своите знания... И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?
Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.
- Навярно сте прав - отвърнах аз. - Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?
Той ме погледна някак особено:
- Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.
- Мъчно ми е да си го представя - казах аз. - Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?
- Не, разбира се! - каза той твърдо. - Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.
Аз поклатих печално глава:
- Да, логично е!... И все пак не мога да го приема. Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?... Спасете ни поне от рака... Или туберкулозата...
- Вече ви казах - отвърна той леко намръщен. - По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно... И аз нямам право да го променям...
Внезапно една спасителна мисъл мина през ума ми:
- Тогава помогнете поне на моя приятел!... Съгласете се, но един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие.
Той се облегна мълчаливо назад. И ми се стори, че в тоя момент се колебаеше.
- Не, нямам право да сторя това! - каза той леко намръщен.
- А на мен защо помогнахте?... Защо ме избавихте от смърт?
- Защото си въобразих в момента, че за това ще бъда виновен аз... А естествено аз нямам правото да бъда виновен.
Извезнъж ме обзе чувство на безнадеждност, аз замълчах. Мълчахме и двамата. Навън се беше вече стъмнило, но в стаята беше все тъй светло, с естествена и ясна дневна светлина. Колкото и странно да беше това, тогава то не ми направи някакво особено впечатление.
- И все пак вие се намесвате в земните работи - казах аз. - Аз ще напиша всичко това, което днес ми се случи.
- Това не е никакъв проблем - усмихна се той. - Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните.
- Наистина ли ще го направите? - трепнах аз.
- Не, разбира се... Пишете каквото искате... И без това никой няма да ви повярва...
- Може би няма да повярват на случката... Но ще повярват на истините, които тя съдържа.
- Тия истини са отдавна известни на хората - отвърна той. - Аз не съм ви открил някаква нова Америка...
Това бяха последните му думи, които си спомням. Събудих се на разсъмване. Бях спал с дрехите си на креслото, на което снощи седях. Или по-скоро на това място съм бил приспан. Непознатият ме бе завил с едно леко одеяло и, разбира се, беше изчезнал. Но аз всичко помнех, той не бе посегнал на паметта ми. Станах и отворих прозореца. Слънцето още не се беше показало над наслещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък. Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив. И може би това беше единствената награда тук за самотата му.
Няколко дни живях като насън. Работех, разбира се, но всичко, което излизаше на белия лист, ми се струваше постно и безвкусно като трева. После оставих работата и започнах да чета. Но и това не помагаше. Най-сетне в неделя запалих колата и бавно я спуснах надолу по тесния коловоз. Излязох на шосето и завих наляво - в посоката на санаториума, макар да не исках да мисля за това. Колкото повече напредвах, толкова повече растеше в мен треската, усещах как коленете ми неуловимо потрепват. И въпреки това все по-силно натисках газта, колата летеше на старите си изтрити гуми. Скоро минах край мястото, дето се беше случила катастрофата, но не спрях. В тия мигове вътрешното нетърпение просто ме изгаряше.
Дори не помня как съм пристигнал до санаториума. Почуках на бялата врата на доктор Веселинов и влязох, без да дочакам отговор. Както винаги, лекарят седеше на своето обикновено място с рентгеновите снимки в ръка. Той гледаше право към мен, лицето му бе смаяно.
- Стана нещо невероятно! - каза той с глас, който едва разпознах.
Почувствувах как огромно облекчение се разля като чужда кръв в жилите ми.
- Тъй ли? А какво именно?
- Вашият приятел оздравя.
- Как тъй - оздравя? - учудих се аз лицемерно.
- Ами чисто и просто оздравя. Ето ви снимките - сякаш никога не е боледувал от нищо... Имам чувството, че дробовете му са напълно възобновени...
Не погледнах неговите снимки, беше съвсем излишно.
- Това не може да бъде! - казах аз. - Навярно сте объркали снимките...
- Как не може да бъде, като е факт! - отвърна той раздразнено. - Това са втори снимки, всичко беше извършено под мой личен контрол.
Намерих за благоразумно да замълча. Той ме гледаше все тъй смаяно, мигаше глупаво с опърлените си клепки.
- Още утре ще направя научно съобщение! - каза той разпалено. - Моите колеги ще се шашнат.
- Няма да правите никакво съобщение - усмихнах се аз.
- Защо? - трепна той.
- Защото не може да бъде научно - отвърнах аз. - Вие чисто и просто ще съобщите един факт, който не можете да обясните...
Той се понамръщи, но замълча.
- И второ - което е по-важно, - дори да съобщите тоя факт, бъдете сигурен, че никой няма да ви повярва.
- Как няма да ми повярва! - каза той троснато. - Та това са снимки...
- Глупости, снимки... Вие сте виждали поне двайсет снимки на "летящи чинии", но нима им вярвате?
Той отново започна да мига глупаво:
- Е, да, но... насреща аз пък имам оздравял човек...
- Бъдете сигурен, че и това няма да ви помогне...
- Вие не вярвате ли? - попита той рязко.
- Разбира се, че ви вярвам... Но другите няма да ви повярват. Та вие сте научен работник, нима не разбирате, че това не може да стане. Всички ваши колеги ще си помислят, че или сте луд, или пък мошеник... При това второто е по-вероятно и заедно с това и по-неприятно.
Едва сега той престана да мига, изглеждаше напълно изтрезнял. Скрито го наблюдавах как мълчи и размисля, как здравият му, суров ум просто пращи под якия череп.
- Знаете ли, че вие сте напълно прав! - каза той с облекчение. - Ами, разбира се, един факт не е никакъв факт...
- Къде е сега той?
- Кой? - запита той разсеяно.
- Моят приятел...
- Ами стана, разбира се... Преди малко се разхождаше из парка.
Само няколко крачки ме деляха от отворения прозорец. Веднага го забелязах - стоеше прав край един от декоративните храсти и държеше в ръка нещо беличко, съвсем прилично на птиче яйце. Той го разглеждаше съсредоточено, от време на време нещо човъркаше с нокът.
- Какво правиш там? - извиках му аз от прозореца.
Той трепна и се обърна. Лицето му съвсем не приличаше на онова, което бях оставил преди няколко дни.
- Нищо - отвърна той смутено.
- Какво държиш в ръцете си?
- Охлюв...
- Веднага да го оставиш на мястото му - казах аз раздразнено. - Чуваш ли?
- Защо?
- Защото аз ти казвам!... Хайде, по-бързо!...
Без да спори повече, той се обърна и започна внимателно да закрепва охлюва върху едно от клончетата на декоративния храст. Но когато вдигна ръка, охлювът се изтърколи и падна на земята. Той се наведе.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Любими притчи и разкази   

Върнете се в началото Go down
 
Любими притчи и разкази
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Любими разкази
» Любими мисли - цитати
» Любими цитати!
» Любими реплики от филм
» Любими двойки?

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Artzone :: Творчество :: Чуждо творчество-
Идете на: